От Петър Волгин , 

Властта не обича поетите. Особено не обича талантливите поети.  Властта се стреми на всяка цена да спре гласа им. Понякога прави това тайно, измивайки си ръцете с т.нар. "неотговорни фактори", както в случая с Гео Милев. Друг път действа явно, прикривайки се зад фалшивата обективност на правните процедури, както при Никола Вапцаров. Колкото по-мракобесна е властта, толкова повече не е в състояние да търпи истината. И най-печалното е, че тази власт има своите съюзници. Както тогава, когато е съществувала, така и много години след изчезването си. Властта, която съвсем логично беше свалена през 1944 г., намери своето своебразно възкресение след 1989 г.Днешните фашизоидни тенденции са видими навсякъде. Те личат особено силно в опитите за възвеличаване на някогашните палачи и в ново обругаване на техните жертви. Обясняват ни какви велики държавници били Александър Цанков и Богдан Филов. Успоредно с това тече оплюването на всички онези, които тогава са се противопоставяли на терора. Ако вярваме на днешните фашизоиди, ще трябва да приемем, че Александър Стамболийски е бил ужасен човек, много по-ужасен от онези, които са го убили, че всеки един разстрелян или обесен комунист е бил убит съвсем правилно и че ако има нещо неправило в тази история е, че избитите комунисти е трябвало да бъдат много повече. И  Вапцаров е атакуван от тази пропаганда. При това по няколко линии го нападат. Определят като "бездарен" един от най-талантливите поети на 20-ти век. Наричат го "съветски шпионин", наричат го "терорист". От цялата тази словесна кал трябва да останем с впечатлението, че убийството му е напълно оправдано. Потриса ме това идиотско говорене. Но още повече ме потрисат онези, които говорят такива идиотщини. И това съвсем не са случайни хора. Те претендират да са творци и интелектуалци, да бъдат либералните разум и съвест на днешна България. Те са изчели всичко, те знаят всичко. Те са последната инстанция по всяка тема. И заради огромното си самочувствие не изпитват никакъв свян да наричат Вапцаров "бездарник" или "терорист". Сигурен съм, че самият Вапцаров е срещал подобни хора. Тях винаги ги има. И те са всичко онова, което Никола Вапцаров не е.

Той е пределно искрен - с близките си, с приятелите си, с читателите си. При него няма поза, няма и най-малък опит да се направи на нещо, което не е. Той просто пише. Тъй, както умее. А го умее гениално. Всъщност именно в това се състои гениалността - да не се преструваш, да не парадираш с неща, които не притежаваш, пък и няма смисъл да притежаваш. Да бъдеш себе си. Звучи толкова обикновено, нали? А го могат толкова малко хора. И Вапцаров е един от тях. Той е от малцината, които не се свенят, че обитават делника. Които от това обитаване извличат не песимизъм, а създават поезия. Да, тя е груба и ръбата. В нея го няма размазаният Джон, целуващ сластно Грета, няма кули от слонова кост и трансцедентални прозрения. Но пък има всичко онова, което ни заобикаля. Всичко, в което ежедневно се спъваме и което ругаем, Вапцаров успява да превърне в поезия. Ето това не могат да му простят онези "префинени естети". Те никога няма  да разберат, че гениалността не е в префърцуненото фразьорство и в изпразнената от истинско съдържание усложненост. Гениалността е способността да създаваш изкуство от най-незначителни, на пръв поглед, събития. И още нещо никога няма да прости на Никола Вапцаров либералстващата публика. Неговата смелост. Много малко са онези, които имат куража да се противопоставят на нацистката военна машина. Вапцаров го прави. И заплаща с живота си. Наричат го "терорист" и "съветски шпионин" именно онези, които цял живот са страхуват, които никога нямат смелост за нищо. Ругаейки гения, оправдават своята нищожност. Само дето всички те, колкото и да са модерни в момента, неминуемо ще потънат в нищото. А Никола Вапцаров, неговите песни, неговият живот, ще останат. Завинаги.